Преглед на публикация

Суки (проход Траянови врата) - античната граница между Изтока и Запада

 Суки  е дума от езика на траките означаваща цепка, пукнатина.

 Така диите, бесите и диобесите кръстили тесният пролом между ридовете Еледжик и Голак от ихтиманския дял на Средна гора.

 Суки е проходът познат днес като Траянови врата. Суки е бил естествената преграда и гранична линия в античността между Тракия и Дакия, между римските префектури Ориент и Илирик и  е бил възпрпиеман от античните историографи като разделна точка между римския и елинския свят, между Изтока и Запада.

 Суки е мястото през което след завладяването на земите на траките от римляните, ще преминава пътя Виа Милитарис. Рилмяните възприемат тракийското назваие Суки и го отбелязват на каменните обелиски, служещи като пътните карти с наименованието Confinium Succi - граничен пункт Суки. Тук римляните изграждат  Mutatio Soneium - пътната станция Соней.

 През V - VI в. е изградена цялостна укрепителна система в Суки.

 Проф. Димитрина Митова-Джонова, историк - археолог, ръководи разкопките на Суки през 1978-1987 г. Тя разкрива следните части на охранителния комплекс:  антична крепостна стена с триумфална порта над Виа Милитарис (локализирана в сегашната м. "Калето"), ромейска крепост  "Стенос" (локализирана в сегашната м. "Марково кале"), укрепление на връх Еледжик, надгробна могила, градище при мах. "Гьола" на с. Долна Василица.

 Проф. Джонова датира с точност изграждането и използването  на крепостта Стенос - от 491 до 582 г. след което бива изоставена.  Античната порта и триумфалната  арка били запазени до края на  XVIII в.

 От началото на VII в. езика на елинските полиси окончателно  се налага над латинския като официален език в Ромейската империя. Тогава и тракийското название Суки престава да се употребява за пролома, заменено от с елинското   Βασιλική πύλη - Василики пули (Царска порта).

 От IX в.нататък, когато върху развалините на Стенос се  установяват  и заселват българите, се употребява и названието Българска порта в ромейските източници.

 

  На 17 август 986 г. българският цар Самуил разгромява войската на  император Василий II  в паметна битка разиграла се в клисурите на прохода.
 Тази битка остава в историята като най- тежкото поражение което ромейски владетел някога  е претърпявал в поход срещу България.
 Ромейските летописци и историографи метафорично определят това събитие като битката в която "Истърът грабна венеца на Рим!":

"Още не беше се сменила първата нощна стража и изведнъж от източната страна на лагера бързо премина преголяма звезда, която, като освети със силна светлина палатките, падна на западната страна у самия окоп и като се разсипа на многобройни искри, изгасна. На другия ден войската преминаваше през един горист и издълбан дол, пресечен от потоци и стръмнини места. В тях българите нападнаха и избиха голямо множество хора, заграбиха царската палатка и съкровище и взеха плячка обоза на войската".

  Лъв Дякон (X в.) - ромейски монах и летописец, участвал в битката.

 "Никога не бих казал, дори и слънцето да би изчезнало, че мизийските стрели са по- силни от авзонските копия. Пропаднете мрачни планини! Пропаднете недостъпни скали, там където лъвът се уплаши да излезе срещу сърните! Когато ти, Фаетоне, спуснеш под земята златобляскавата си колесница, кажи на великата душа на кесаря: Истърът грабна венеца на Рим!".

  Йоан Геометър (X в.) - откъс от поемата : "На поражението на ромеите в Българската клисура"

 * Истър (Istros) - река Дунав. Нарицателно название на българската държава в поемата.  
 * Мизийци - често употребяван от ромейте етноним за българите.    
 * Авзони - древни италийци. Название, метафорично изполвано за техните потомци ромеите.

 

 По време на Османското владичество проходът е наричaн от турците  Капуджик дервент. 

 Летописците на кръстоносния поход на полско - унгарския крал Владислав III Ягело и трансилванския рицар Янош Хуняди срещу Османската империя през 1443 - 1444 г. съобщават за подкрепата, която местното българско население им оказва по време на походите. В тежките декемврийски условия на 1443 г. кръстоносците предприемат неуспешнен  опит да пробият блокирания от османците проход Капуджик дервент (Траянови врата).  Оттук впрочем произлиза топонимът "Траянови врата" за прохода. Летописецът Антонио Бонфини, който описва кръстоносния поход в монографията си "Унгарското кралство", впечатлен от античните руини в прохода и арката над пътя прави предположение, че това са градежи на римския император Траян (53-117 г.) и назаовава прохода Траянови врата - име станало популярно и използвано за прохода днес:

 "Корвин вече знаел от съгледвачите си, че от София до тракийския град Филипопол има 3 дни път. 3а пътуващите към Македония и Тракия от София има два пътя за преминаване на Хемус. Единият, римско творение, е направен от Траян, както казват мнозина, и там се вижда голяма врата от квадратни камъни, където според преценката пропускат или не. Другият е край малка река, която българите сега наричат Златица. След като войските тръгнали превземали българските градове отчасти със сила, отчасти поради това, че те се предавали и в това не било без значение близката християнската вяра, както и отвратителната жестокост на турците и твърде голямото сходство на езика. Понеже българите и поляците произхождат от славянски корен и си служат с един и същ език, към която в да е крепост щом се приближавала полската конница, те се предаваха веднага. Не по- малко дейни били и кръстоносците. Когато пристигнали в подножието на Хемус при прохода към Тракия, те го намерили затворен за разузнавачите с камъни и други предмети. Отклонили се от единия, който бил по-тесен и укренен от хората, където обикновено се вижда покрит с плочи римски лът, не само зашото турците го били заградили с камъни и скали, но и защото на по- стръмиите места през нощта течала вода, която от зимния студ се заледявала и пречела на изкачването на конете и товарните животни. Ден преди Рождество Христово пристигнали лри другия лът, под който тече Златица. Така трудностите сълътствали унгарските войски във всичките им начинания. Хемус изобилства със стръмни и недостъпни места и има безлюдин райони, а се стигнало до последното зърно и хранителни приласи. Случила се и безумна зима, без фураж и с несравним студ. Всичко било сковано в лед и не можели да се намерят фураж и вода. Поради студа, глада и трудностите войската решила да се връща."

 Откъс от "История на унгарците" на Антонио Бонфини (1427 - 1503 г.), италиански историк и хуманист, летописец на кръстоносния поход на Владислав III през 1443 - 1444 г.

 * Корвин - латинското име на трансилванеца Янош Хуняди.
 * Вратата на Траян - така Бонфини описва античните руини в прохода. Мнозина историци след Освобождението възприемат названието на Бонфини, което         бързо добива популярност. С този топоним прохода е известен днес - Траянови врата.
 * Река Златица - вероятно става дума за р. Тополница.
 * Проходът към Тракия - авторът визира прохода Траянови врата.

 

 През пролетта на 1876 година, по време на величавата Априлска епопея на българския народ, възвишението Еледжик над прохода (назоваванн тогава от местните българи Маркова капия или Маркова врата) става главен опорен пункт на въстанниците от IV революционен окръг. В дните от 22 до 30 април Еледжик е естествената крепост и последна твърдина на обреченото на неуспех въстание:

 "Мястото Еледжик, или Градище, не е ни село, ни пещера, ни пък някоя крепост. То е една местност в Средня гора откъм южната й страна, над река Тополница, от лява страна на Маркова капия, като идеш откъм София. Най-ближни села до Еледжик са Мухово, Церово, Славовица, Веселиците и пр. Мястото е разнообразно: гори, долини, тук-там поляни и върхове. Откъм Ихтиман Еледжик е защитено от бърдото, в самото подножие на което се намира Маркова врата и шосето Т. Пазарджик - София; а от другите страни се брани от непроходими долини и усои. Пътници, конто минуват по шосето София - Татар Пазарджик, па и по новата железница, най-добре можат да видят Еледжик. Над самата Троянова порта, при ханчетата, т. е. гдето се захваща вече слизанието из Ветренскня проход, от северна страна, най-високият връх е Еледжик. Той се вижда по цялата линия, от Вакарел до Паланка. Околните жители бяха избрали Еледжик от само себе си, по предание, че тоза място е служило за прибежище и на други угнетени братя, както забележих по-горе. На много високи върхове стърчаха развалините на стари крепости, дотолкова антични, щото върху стените им отгоре бяха израсли букове, преживели своя век, паднали, съборени от времето и изгнили почти"...
"От тоя пункт пристигна в неделя на 25 априлий депутация до войводата, която го призоваваше да отиде час по-скоро с четата си на Еледжик, защото при Маркова врата достигнала турска войска, а околните черкези отдавна насилвали да влязат в Еледжик"...
"Рано сутринта на 26 априлий, половин час пред изгряванието на слънцето, докато всичките момчета спяха още, защото едва ли два часа се набираха, откогато си бяха легнали, Бенковски се беше събудил вече и продължаваше да се разхожда под клонестите букове и на онова място, гдето бяха навързани конете. Когато се развидели добре, той разбуди четата и заповяда да му приготвят коня и да се тегнат 20-30 момета, защото ще отиде да разгледа укрепленията и на-местените стражи по върховете на планината. Същински държавен глава!"...
"Хорото на Еледжик стана много по-голямо, отколкото беше в Поибрене. И сам Бенковски не можа да се стърпи от да се не залови и обиколи няколко пъти. Когато скачаха юнаците и си забиваха краката в бозалъка, тоя последният отхвърчаше настрана, като че го вееха с вили"...
"Еледжик, гдето имаше около 2000 и повече семейства, отдавна беше обърнал внимание на околните турци, най-много на Ихтиман, добил бе вече право на гражданство. Сношенията му с околията се подкачиха най-напред от шпионството; турците не се забавиха да изпратят такива, за да узнаят каква е работата: „Московци ли има на Еледжик, или само прости раи.“ За голямо съжаление е и това, че всичките шпиони бяха изключително наши българи от Ихтиман и от околните български села, гдето българщината е почти удавена и развратена от различни обстоятелства"...
"На 29 надвечер всеки замръзна на мястото си, като донесе стражата известие, че близо до Капуджика (Трояновата врата) е пристигнала турска войска с топове"...
"- Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия - нека тя заповяда!" - воеводата Георги Бенковски

      Захарий Стоянов "Записки по българските въстания"

 

 След Освобождението през 1878 г.  когато започват да се публикуват множество исторически извори и  изследвания, наименованието "Траянови врата" бързо добива популярност и се налага като исторически, географски и административен термин, официално използван за местността и прохода днес. 

  Проф. Константин Иречек, който живее и работи в продължение на пет години в Бългатия след Освобождението (1879-1884 г.), споделя своето впечатление за пътуването си през Траянови врата:

 "Зад двата малки хана изгледът съвършено се затваря. Вред наоколо се вижда само габърова и дъбова гора. Покрай шосето израснали гъсти лески и шипки, на места станали даже като дървета. Не срещаме никого. Поради всеобщия недостатък от песнопойни птици и слабата заселеност на тези краища тук царува гробна тишина. В тукашните гористи краища въобще не могат да виреят дребните птичета от многото соколи, дугани, орли и други грабливи птици. В турско време по тези места пътниците са предавали душата си на Бога, тъй като тук е било "Елдорадо" на разбойници. И сега тука не бива всякога сигурно и появяването на разбойнически чети в близките Родопи и Средна гора вдъхва страх чак тук".

      Константин Иречек - "Пътувания по България" - 1888 г.

 

 През 1966 г.  крепостта  в прохода е позната тогава като "Маркова механа", с което име е обявена за архитектурно-строителен паметник на културата с категория "местно значение".

 През 1978 г. започват археологическите разкопки на крепостта и охранителните съоръжения в прохода.  По същото време тече и строителството на втория участък от магистрала Тракия, отсечката Ихтиман - Пловдив.  Магистралата преминава през прохода чрез  тунел, който също получава названието Траянови врата. Отсечката е пусната за експлоатация през 1985 г.  С тези две събития расте и популярността и интереса към археологическите обекти и историята на прохода Траянови врата. 

 В годините след 1989 г. се предприемат стъпки за популяризаиране на днешното име на прохода Траянови врата като исторически и туристически обект.

 Голяма конфузия се получава през 2006 година, когато при руините на крепостта Стенос се  поставя паметна плоча с надпис "Крепост Щипон". Нелепата грешка доведе до масовото разпространение в интернет на заблудата, че крепостта се нарича Щипон. Щипон е поселище, с ромейско название Стопонион, в българския изговор Щипоне, нелокализирано от археолозите и до днес. Предполагаемото му местонахождение е някъде е в землището на гр. Ихтиман, в посока североизток от града около магистрала Тракия. Ромейският историограф Йоан Скилица описва Стопонион - Щипоне с като "топос" - място или местност. Проф. Васил Златарски,  Проф. Василка Тъпкова-Заимова и  други археолози априорно идентифицират Стопонион - Щипоне като предполагаема крепост на базата на историко - географски проучвания, но единствено само археологическо локализиране и проучване би могло да даде точните отговори.  Объркването вероятно се дължи на неправилното тълкуване на Битолския надпис от 1015 г. на българския цар  Иван Владислав (1015-1018). Там се споменава следното: "самодрьжъць быстъ бльгарїнь родомь ѹнѹкъ Николы же ї Риѱимиѧ благовѣрьнѹ сынь Арона Самоила же брата сѫща ц ҃рѣ самодрьжавьнаго ꙗже i разбїсте въ Щїпонѣ грьчьскѫ воїскѫ ц ҃рѣ Васїлїа кде же взѧто бы злато..." Иван Владислав описва родословието си, споменавайки, че е син на Арон, който е брат на царя- самодържец Самуил, които разбили в Щипон гръцката войска. Иван Владислав използва най- близкото населено място да обозначи къде е било мястото на битката. Самата битка на 17 август 986 г.  е описана подробно от историографа Лъв Дякон, пряк очевидец и участник в нея. Въпреки, че основното ядро на войските на Василий II са разбити именно в теснината на прохода и около руините на неизползваната след VI в. крепост Стенос, битката се е разиграла на доста широк периметър, тъй като ромеите са били преследвани по протежение на пътя от Щипон през Стенос чак до Ветрен.  В последствие надписът беше променен на "Крепост Траянови врата".

 През 2011 г. община Костенец, в чието землище се намира прохода Траянови врата, кандидатства за финансиране на проект за "Развитие на културното наследство на община Костенец чрез възстановяване и популяризиране на крепостта "Стенос" при прохода Траянови врата".  Реализацията на проекта се осъществява от м. юли 2013 г. до м. август 2014 г. 

 

Съдържанието на тази стaтия е раздел от монография, проучваща историята на селата Габровица и Горна Василица, намиращи се в непосредствена близост до прохода Траянови врата. Повече за историята на региона и цялата монография можете да прочетете на страниците на сайта: Село Габровица - община Белово
Автор: Александър Бърнев - магистър по нова и съвременна история. СУ "Св. Климент Охридски"

Александър 28.12.2016 0 282
Действия
Коментари
Подреди по: 
За страница:
 
  • Все още няма налични коментари
Информация за публикация на потребител
Оценка
0 гласа
Категории
История (2 публикации)