Преглед на публикация

Турско робство, османско владичество, османско присъствие, съжителство

  В началото на XIV в. Мала Азия е населявана от множество тюрски племена, организирани в малки държавни формирования - бейлици. Използвани като съюзници и наемници от балканските владетели във войните помежду им тези племена получили възможност да стъпят на Балканите.

 Свикнали да приемат преселванията и нашествията на различни племена като нещо временно, което ще мине и замине и уверени в своята сила, балканските народи дори не подозирали, че племето "кайъ" от малоазийския бейлик Сьогют под предводителството на първия си независим владетел Осман I (1299 -1324 г.), в рамките само на едно столетие ще помете техните държави, ще завладее Балканите и ще се превърне в страховитата Османска империя, просъществувала чак до XX в.

 XIII и най- вече XIV в. са особен и съдбоносен период в историята на народите на Балканския полуостров.

 Започналите с кръстоносните походи политически промени на полуострова били последвани от процеси на децентрализация на властта в балканските държави и отцепнически действия на представители на аристокрациите, които откъсвали подопечните им територии и ги обособявали в свои държави. Подобно разпокъсване на централизираната държава е характерно изобщо за цялото европейско средновековие в този период, но на Балканите тези процеси били с доста по- драматичен характер.

 Навлизащи в своето могъщество градове- републики Венеция и Генуа установили през XIV в. пълен военен и търговски контрол над Средиземно море. От изток се надигал Османския бейлик. В тази обстановка разпокъсаните и военно отслабени балкански държави не можели да реагират адекватно на настъпващите събития. Политическите, социалните и обществени кризи в балканското средновековно развитие се задълбочили още повече.

 В средата на XIV в. се стига до там Балканите да се раздробят до такава степен, че да достигнат бройката от четиридесет държавни образувания, всяко претендиращо за своята независимост и територия. Във войните помежду им владетелите на тези държави използвали като съюзници населяващите тогава Мала Азия племена - кайъните на Осман и айдъните на Умур бег, като са им отворили по този начин пътя към Балканите.

 Помнейки многобройните арабски опити за нашествия през миналите векове, както и успешното им отблъскване от полуострова, балканските владетели не възприемали тези племена като евентуална заплаха.

 За разлика от арабите обаче, кайъните на Осман свободно движещи се из Балканите в качеството си на съюзници, опознали отблизо уседналия начин на живот на християните, развитата търговия и занаяти, богатството на плодородните земи. Започнали да завладяват тези територии, да подчиняват военно отслабените балканските народи и да ги принуждават да създават за тях благата, които досега тези народи са създавали за себе си.

 Номадската същност на османския бейлик, номадският начин на водене на война и овладяване на територии, съчетано с ислямското възприятие, че смисъла на живота се състои във водене на свещенна война в името на пророка (джихад) срещу неверниците (гяури) са факторите, срещу които разединените балкански държави не могли да се противопоставят.

 Стремглавият възход и могъщество на Османската империя се дължи именно на обстоятелството, че завладените земи били с развито земеделие и занаяти, т.е. с готова икономическа структура, която да ползват. За османците оставало само да продължават да завладяват повече територии. Пъргавите номади се организирали за военни походи изключително бързо, а призива за "свещенна война" обуславял фанатизма и жертвоготовността в битките.

 Балканските, а после и централно европейските държави, с тяхната тромавост на военна мобилизация, сложност на обществените, социалните и политически отношения не могли да се противопоставят решително и по този начин през 1529 г. пределите на Османската инперия на запад достига до стените на Виена.

 В краят на XIV в. българската държава е разделена на Търновско царство, Видинско царство и деспотство Добруджа. След битката при Черномен (с. Орменион, Гърция) на 26 септември 1371 г. където войските на сръбските деспоти Вълкашин и Углеша претърпяват разгром от войските на Мурад I, османците вече присъстват на Балканите не като съюзници на балканските владетели, а като завоеватели. През 1388 г. под тяхна власт попада Добруджанското деспотство, през 1393 г. ликвидират Търновското царство, а през 1396 г. със завладяването на Видинското царство налагат над българските земи пет вековно владичество.

 Поколенията българи, живяли през тези пет века еднозначно и недвусмислено наричат случващото се с тях "турско робство".

 Възприетият в историческата наука и академичните среди термин "османско владичество" е един вид конформизъм и компромис по отношение на споровете възникнали в историческата наука през втората половина на XX в. относно същността на тези пет века в българската история. За съжаление тези чисто академични в началото спорове послужиха като катализатор и дадоха материал в ръцете на политици, идеолози и организации с откровенни антибългарски позиции.

 Историческата наука вместо да въздейства върху българското съзнание за създаване на липсващата и толкова необходима обединяваща национална доктрина отвори кутията на Пандора и беше изтласкана на заден план от пропагандни идеологии целящи разцепването на българската нация дори и в това единствено останало в днешно време убеждение, в което винаги сме били обединени - а именно, че тези векове са "турско робство".

 Виновни не по- малко сме и ние - поколението историци от началото на XXI в., защото сме безучастни свидетели на подмяната на историческата памет и гаврата с най- чувствителната за българското съзнание епоха от историята ни.

 Нека се замислим и си зададем въпроса как ли биха реагирали българите, живяли през тези пет века, ако ние, сегашните българи можехме да се върнем назад във времето и да им разясним че всъщност османците само "присъстват" (като публика на футболен мач или партийно събрание), отношенията с тях са "съжителствуване" (размяна на рецепти, клюки, битови скандали) и нищо от това, което са ни оставили те - българите от тези пет века - като историческа и родова памет, песните, книгите, стиховете, молитвите, всичко което те са светоусещали през тези пет века не е автентично, а е плод на тяхното въображение.

 Няма три синджира роби, няма юнаци хайдути, а балканджи Йово с радост е харизал хубавата Яна на турска вяра.

 Но мисля, че отговора е там, ясен и категоричен, идващ от вековете и отекнал в съзнанието на всеки от нас: "О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречиш Болгарин?.. Ти, Болгарино, знай свой род и язик.."!

 

Съдържанието на тази стaтия е част от монография, проучваща историята на селата Габровица и Горна Василица. Повече за историята на региона и цялата монография можете да прочетете на страниците на сайта: Село Габровица - община Белово
Автор: Александър Бърнев - магистър по нова и съвременна история. СУ "Св. Климент Охридски"

Александър 03.01.2017 0 252
Действия
Коментари
Подреди по: 
За страница:
 
  • Все още няма налични коментари
Информация за публикация на потребител
Оценка
0 гласа
Категории
История (2 публикации)