Данни за наличие на човешко присъствие в Костенецко -Долнобанската котловина датират от епохата на неолита: VI – III хилядолетие пр. н.е. Елинските автори и историци от античността обединяват всички тракийски племена под етнонима „беси“, което дава предпоставка на много историографи фриволно да използват този термин за цялата тракийска диаспора. В действителност обаче, обединени само под общ етноним ‘траки“ или „беси“, тракийските племена са били доста ранообразни в етнокултурно и политическо отношение. Тракийските племена населяващи региона на североизточна Рила и западните Родопи се опознавали с различни племенни и родови именования – беси, диобеси, дии, венети, травси, сапеи. Всички те били сродни племена или племенен съюз. Тракийските племена, населяващи региона на Долна баня се опознавали като „венети“ – етноним, залегнал и до днес в редица наименования в Долна баня. Липсата на единност, честите междуособици и вражди се оказала причината за залеза на тракийската цивилизация в началото на новото летоброене. Бащата на историята Херодот ясно и недвусмислено изразява благоговението и респеката си към най- древната цивилизация на Балканският полуостров, възкликвайки: „Ако траките бяха единни, щяха да са непобедими!“.
В първата четвърт на I в. от н.е. тракийските земи попадат под властта на Римската империя. Носещи своята култура и идентичност римляните оказват влияние върху целия живот на Балканите. Пътищата построени от тях, термите с минерална вода, са едни от малкото белези на тяхното влияние. През Късната античност римските императори, предугаждайки неизбежия разрив между западните и източните култури в пределите на империята наблягат на преместване на центъра на властта от Рим на изток, в полиса Византион, където през 330 г. император Константин I (280 -337 г.) установява своята столица, наречена след смъртта му Константинопол. Ключови фактори за историческото развитие Костенецко – Долнобанския регион през Късната античност и Ранното средновековие са преминаващия наблизо античен път Виа Милитарис, наричан също Виа Диагоналис, но най- съществен фактор е прохода в Ихтиманска Средна гора, през който преминава този път, познат днес като проход Траянови врата.
Суки е дума от езика на траките означаваща цепка, пукнатина. Така диите, бесите и диобесите кръстили тесният пролом между ридовете Еледжик и Голак от ихтиманския дял на Средна гора. Суки е проходът познат днес като Траянови врата. Суки е бил естествената преграда и гранична линия в античността между Тракия и Дакия, между римските префектури Ориент и Илирик и е бил възпрпиеман от античните историографи като разделна точка между римския и елинския свят, между Изтока и Запада. Суки е мястото през което след завладяването на земите на траките от римляните, ще преминава пътя Виа Милитарис. Рилмяните възприемат тракийското назваие Суки и го отбелязват на каменните обелиски, служещи като пътните карти с наименованието Confinium Succi – граничен пункт Суки. Тук римляните изграждат Mutatio Soneium – пътната станция Соней. През V – VI в. е изградена цялостна укрепителна система в Суки – антична крепостна стена с триумфална порта над Виа Милитарис (локализирана в сегашната м. „Калето“), ромейска крепост „Стенос“ (локализирана в сегашната м. „Марково кале“), укрепление на връх Еледжик, надгробна могила, градище при мах. „Гьола“ на с. Долна Василица. Проф. Димитрина Митова-Джонова, археолог, ръководела разкопките на Суки през 1978-1987 г., датира с точност изграждането и използването на крепостта Стенос – от 491 до 582 г. след което бива изоставена. Античната порта и триумфалната арка били запазени до края на XVIII в. От началото на VII в. езика на елинските полиси окончателно се налага над латинския като официален език в Ромейската империя. Тогава и тракийското название Суки престава да се употребява за пролома, заменено от с елинското Βασιλική πύλη – Василики пули (Царска порта). От IX в.нататък, когато върху развалините на Стенос се установяват и заселват българите, се употребява и названието Българска порта в ромейските източници. По време на Османското владичество проходът е наричан от турците Капуджик дервент, а след Освобождението през 1878 г. е известен като Маркова капия. Название Траянови врата идва от летописа „Унгарското кралство“ на Антонио Бонфини от XV в., където се описва кръстоносния поход на крал Владислав Варненчик срещу Османската империя през 1443 -1444 г. В този поход войските на Варненчик преминават край прохода Българска врата. Впечатлен от портата и арката Антонио Бонфини го назовава „Траянови врата“, подвеждайки се по архитектурната прилика с арките и портите строени по времето на император Траян (53-117 г.). След Освобождението, когато започват да се публикуват множество исторически извори и изследвания, наименованието „Траянови врата“ бързо добива популярност и се налага като исторически, географски и административен термин, официално използван за местността и прохода днес.
Костенецко-Долнобанската котловина е присъединена към българската държава след повече от век след създаването на България от хан Аспарух. Това се случва след завладяването на Горнотракийската низина и Западните Родопи от хан Маламир (831 – 836 г.) през 836 г.
Първото значително сведение за региона идва от X в. по времето на цар Самуил (997 – 1014 г.). Устоявайки независимостта на България срещу Ромейската империя, цар Самуил разгромява войските на император Василий II при прохода Траянови врата на 17 август 986 г. Събитията разиграли се 17 август 986 г. представляват най- тежкото поражение което ромейски владетел е претърпявал някога в поход срещу България. Самата битка е описана от ромейския историограф Лъв Дякон, пряк очевидец и участник в нея. Въпреки, че основното ядро на войските на Василий II са разбити именно в теснината на прохода и около руините на неизползваната след VI в. крепост Стенос, битката се е разиграла на доста широк периметър, тъй като ромеите са били преследвани по протежение на пътя почти до с. Ветрен. Българите на Самуил и Арон са се придвижвали незабелязано и успоредно на южния фланг на войските на Василий II от Средец до самия проход Траянови врата. Там, като използвали околните пътища, българите се прехвърлили през баирите и затворили в обръч ромеите в прохода. Там войската на Василий II е напълно разбита, в ръцете на българите попадат целия обоз и хазната на императора, а самият Василий II по чудо успява да се измъкне и да избяга в посока Филипополис. Този разгром получава небивал отзвук в Ромейската империя. Поетът Йоан Геометър (X в.), в своята поема „На поражението на ромеите в Българската клисура“, изразява удивлението си като казва, че дори и слънцето да изчезне, не би повярвал че стрелите на мизите (българите) са по- силни от авзонските (ромейските) копия. Поражението на ромеите Геометър драматично описва като битката, в която Истърът (България) грабва венеца на Рим: „Никога не бих казал, дори и слънцето да би изчезнало, че мизийските стрели са по- силни от авзонските копия. Пропаднете мрачни планини! Пропаднете недостъпни скали, там където лъвът се уплаши да излезе срещу сърните! Когато ти, Фаетоне, спуснеш под земята златобляскавата си колесница, кажи на великата душа на кесаря: Истърът грабна венеца на Рим!„.
През XV в. Костенецко-Долнобанския регион се свързва с личността на книжовника Константин Костенечки (1380 г. -първата половина на XV в,). За Константин Костенечки се предполага, че е роден или живял в с. Костенец и по тогавашната средновековна традиция е добавил родното си място към името си. Последовател на патриарх Евтимий Търновски (1317 – 1402 г.), черпил познания в Бачковския манастир, Атон и Цариград Константин Костенечки е един от стожерите на Търновската книжовна школа. Създател е Ресавската книжовна школа. Близък съратник, духовен съветник и биограф на сръбския деспот и владетел Стефан Лазаревич.
Падането на Костенецко-Долнобанската котловина под османско владичество се случва през 1372 г., когато Лала Шахин (1330 -1382 г.) – пълководец на султан Мурад I (1326 – 1389 г.), завладява прохода Траянови врата, Ихтиманската низина и Самоковското поле. Лала Шахин е първият бейлербей (управител) на новосъздаденото бейлербейство Румелия, включващо всички балкански земи, завладяни от Османската империя. Осигурил си владението на стратегическите проходи и възвишения в Ихтиманска Средна гора Лала Шахин нахлува в Софийското поле с цел да превземе крепостта София, като успява да постигне това след цели десет години – през 1382 г. В своя „Доклад за обсадата на София“ Лала Шахин дава ценни сведения за живота на българите: „Аз, сердар на османските победоносни войски, които воюват с кюфарските (неверници) владетели в центъра на Румелия, няколко пъти опитвам щастието си да превзема и присъединя към ислямската държава обширната, равна и богата равнина на Софийското поле, както и самата крепост София. Тая крепост е силна, здрава и много яка, та всички наши налитания и атакувания остават безполезни. Убедих се, че тази яка и много силна крепост със сила и юначество не ще може да се превземе скоро, ако не се употребят в случая някои хитрости и изкусни военни планове.Вътре в крепостта има многобройна кюфарска отбрана армия, войниците на която едри, мустакати и на вид добре калени в боеве, само че са навикнали да употребяват вино и ракия – с една дума, хора веселяци. Откъм продоволствия, крепостта има в себе си изобилно храни: жито, брашно и жива стока – едър и дребен добитък. Софийската котловина е много изобилна в земеделско и скотовъдно отношение. Тя може да храни за дълго време огромна армия. София, като заобиколена от близки гори и планини, има преизобилно студени балкански води за пиене на населението и за поене на многобройните стада, с които тъй много се слави тая страна. Климатът е добър, умерен и много здравословен. Овощия от всякакъв род и лозя там има в изобилие. Търговията в града е доста развита, защото на всяка страна се съглеждат като пиявици наредени пътища, по които сноват насам-нататък пътници-търговци, търговски кервани с разни стоки и изделия, които се работят в София и се разпространяват по всяка посока за Румелия и за по-нататък. Пътищата и друмовете са много големи. Полето и горите са пълни с изобилни треви и овощни дървета. Има и големи балкански дървета за градежи. Така щото София и Софийското поле представляват истинска райска ябълкова градина. При това, вътре в София има и минерални горещи води, що служат за нуждите на населението, което е доста красиво, едро и стройно на глед, с весело настроение.„
След 1396 г. с окончателното завладяване на българските земи от османците съпротивата не стихва, но добива твърде стихиен и локален характер. Лишени от аристокрацията и висшето духовенство българите загубват естествените си водачи. Разкъсват се връзките вътре в обществото. При липса на териториална цялост съпротивителните движения се капсулират и ограничават в пределите на дадени географски или селищни региони.
Още веднъж – през 1443 г. – проходът Траянови врата, тогава наричан от турците Капуджик дервент (Прохода с портата), става арена на съдбоносни за българите събития. Това е времето на кръстоносния поход на полско – унгарския крал Владислав III Ягело (1424 – 1444 г.) и трансилванския воевода Янош Хуняди (1407 – 1456 г.) срещу Османската империя. През декември 1443 г. войските на кръстоносците правят неуспешен опит да преминат през проходите Траянови врата и Златишки на път за Тракия и Одрин. В стремежа си да заобиколят блокираните от османците проходи, отрядите на кръстоносците използват всички обходни пътища на двата прохода, като един отряд достига до с. Сестримо, където днес има издигнат мемориал в чест на събитието. Летописецът на този кръстоносен поход – италианският историк и хуманист Антонио Бонфини (1427 – 1503 г.) в своята монография „История на унгарците“ описва следното: „3а пътуващите към Тракия от София има два пътя за преминаване на Хемус. Единият, римско творение, е направен от Траян, както казват мнозина, и там се вижда голяма врата от квадратни камъни, където според преценката пропускат или не. Другият е край малка река, която българите сега наричат Златица… Когато пристигнали в подножието на Хемус при прохода към Тракия, те го намерили затворен за разузнавачите с камъни и други предмети. Отклонили се от единия, който бил по-тесен и укренен от хората, където обикновено се вижда покрит с плочи римски път, не само защото турците го били заградили с камъни и скали, но и защото на по- стръмните места през нощта течала вода, която от зимния студ се заледявала и пречела на изкачването на конете и товарните животни. Ден преди Рождество Христово пристигнали при другия път, под който тече Златица. Така трудностите съпътствали унгарските войски във всичките им начинания. Хемус изобилства със стръмни и недостъпни места и има безлюдин райони, а се стигнало до последното зърно и хранителни припаси. Случила се и безумна зима, без фураж и с несравним студ. Всичко било сковано в лед и не можели да се намерят фураж и вода. Поради студа, глада и трудностите войската решила да се връща“.
През следващата 1444 г. Владислав III загива в битката край Варна и получава прозвището Владислав Варненчик.
С османското завладяване на българските територии започнала да се налага и османската поземлена и административна система. Процесът продължил почти целия XV век, като се разгърнал с пълна сила и бил вече безпрепятствен след поражението на антиосманския Кръстоносен поход на Владислав III Ягело от 1443 – 1444 г. Землището на Долна бяня попада в пределите на каза Самако (околия Самоков). Основен поминък на населението в каза Самако бил маданджийството – добив и преработка на руда и въглища. Населението се деляло на три основни категории – видинджии (във видините желязото се извличало от рудата), кюмюрджии (доставчици на въглища за видините и маданите) и самокови (ковачи). Заетите с тези дейности те плащали данъците не парично, а чрез част от произведените от тях продукти. Друга част от населението, която се занимавала с добив на дървени въглища била освобовождавана от извънредни данъци срещу задължението да доставя определено количество въглища за маданите. Тези категории специализирани дейности също са от голямо значение за региона на Долна баня, тъй като селищата от Самако (Самоков) и селата около него, през Бане (Долна баня), Кюстендже (с. Костенец), Сестрине (Сестримо), Къз дербенди (с. Момина клисура), Белова (с. Белово) до Радилово, Црънча, Варвара и Семчиново през XV в. са записани като селища с основен поминък рударство и въглищарство и всички те са в пределите на каза Самако (Самоков).
Османската империя разгръща чрез своите административни и фискални служители една изключително педантична система на описване и водене на данъчни и поселищни регистри събирани в муфассал дефтери (подробни тефтери). Долна баня е описана като селище още през 1576 г. в Джелепкешански регистър. Джелепкешаните са доставчици на дребен добитък, предимно овце, за нуждите на столицата, войската и султанските дворци и пазарите от месо за прехрана. Джелепкешани били всички притежатели на стада, скотовъдци и домакинства, които колективно се занимавали с отглеждането на стада. Срещу задължение да доставят определен брой глави добитък били освобождавани от редица данъци. Тази категория население е била застъпена във всички селища от каза Самако. Джелепкешаните в региона на Самоков и Долна баня били предимно турци, тъй като голяма част от българското население било заето да работи за маданите и видините. Документът е подробен опис на джелепкешаните от тринадесет кази — Пловдивска, Пазарджишка, Софнйска, Ихтиманска, Радомирска, Кюстендилска, Пиротска, Берковска, Трънска, Дупнишка, Разложка, Самоковска и Брезнишка. Съставен е през 1576 г. от кадията на гр. Татар Пазар — Джафер. Документът се пази в Ориенталския отдел на НБКИМ под сигнатура фонд 95, арх. единица 23.
ДЖЕЛЕПКЕШАНСКИ РЕГИСТЪР ОТ 1576 г.
КАЗА САМАКОВ (Самоков):
Село Бане-и мюслиманан (дн. гр. Долна баня):
Пири, калайджия – 40; Диване Махмуд – 30; Сюлейман Чечах – 40; Хъдър, син на Илиас – 75; Хамза Шабан – 25; железарят Дур Али – 35; Мухарем, син на Меми – 25; калайджията Насух и Дервиш Мустафа – 40; касапинът Хюсеин, нов – 40; Мустафа, син на Абдуллах, нов – 25; Меми, син на Абдуллах, нов – 40; Мийде Агнан, нов – 80; Ахмед, cин нa Минас, нов – 60; Кара Махмуд, нов – 25; Ибрахим Абдуррахман, нов – 25; гъркът Карабах, шивач, нов – 25; под поръчителството на Дауд Халил от [сепо] Рахманлу; Искендер, син на Халифа, нов – 60; Казъл Акмед Агнан – 60; Ридван Исмаил от джемаата Хаджи Алия, нов – 50. Всхчко – 785 овце.
Село Кюстендже-и геберан (дн. с. Костенец):
Войно и Стойко, синове на Момчо – 60; Дурмуш, син на Мустафа – овце 80; Вайло Цено и Вепчо Милуш – 55; Богдан Велко – 50; Диразан Миле – 50; Никола Драган – 50; Влаю Пею и Радослав Дело – 50; Сталю Крайненеца – 25; Петко Бейлу, нов – 40; Бойко Пею и Пенчо, нови – 30; Пенчо, Малко и Грозю Новак – 45; Тодор Стоян и Нестор Коч-Влайчо, нови – 40; Бахаин, пришелец, нов – 70; Искендер, син на Фуад, нов – 25; Церо Велчо, нов – 25; поръчител: Стале; Радослав Момчил, нов – 25; Велчо Милуш, нов – 25; Кючук Тодор, нов – 30; Фуад Фируз, нов – 25. Всичко – 800 овце.
Село Сестрине (дн. с. Сестримо):
Манол, грък – 50; Богдан Дойчин – 50; Райко Стойко – 50; Зоро Стоян – 40; Димитре Дафине – 50; Новак Богдан, нов – 30; Димитри, тъст на Стояи, нов – 40. Всичко – 310 овце.
Село Къз дербенди (дн. с. Момина клисура):
Драган Куза – 25; Боне Топап – 25; Милчо Стоян – 50; Бойчо Драгослав и Тодор Радослав – 50; Иван Михал и синът на Стоян, нови – 50; Войе Стоян и Дойчо Дельо – 60; Никола Иван – 30; Душе Славко и Райко Райчо, нови – 50; Радо Владиюир, син на Стоян, нов – 50. Всичко – 390 овце.
За съжаление в този документ са описани само мюсюлманите – джелепи от Бане (Долна баня), което личи от названието – „Село Бане-и мюслиманан“. Липсва описа на джелепите – християни, какъвто съществува за селото Костенец – „Село Кюстендже-и геберан“. В частта за село Бане документът е силно повреден, може би точно на мястото, където са описани джелепите „геберан“ (християни) под название „Село Бане-и геберан“. Извън всякакво съмнение е, че е имало джелепкешани – християни от Долна баня, иначе документът не би подчертавал изрично допълнението “ и мюслиманан“. Оттам насетне Бане (Долна баня) присъства във всички регистри на каза Самако, които са съхранени като исторически извори. В Иджмал дефтерите от 1644 г. вече са описани село Очуша, село Радуил и село Капу проход (с. Василица) а в Иджмал дефтерите от 1675 г. и село Худсал (Гуцал).
В българските исторически извори Бане (Долна баня) присъства за първи път в два документа, описващи събитията на последната, но и най- масова ислямизация на Западните Родопи от 1666 г. – Беловската хроника и Баткунския летопис от манастир „Св. св. Петър и Павел“ (с. Паталеница, общ. Пазарджик). Към тези два документа можем да прибавим и трети, въпреки, че този документ, идентичен с другите два, не споменава изрично село Бане – Летописната хроника на поп Методий Драгинов от с. Корова (днес село Драгиново, община Велинград). През XVII век Османската империя достига апогея на своето могъщество, но същевременно с това вътре в самата империя започват процеси на децентрализация, трансформация на обществените и икономически отношения, които ще поставят началото на бавния упадъкна империята. Описаните в документите събития се случват по време на управлението на султан Мехмед IV (1642 – 1693 г.) и великия везир Фазъл Ахмет паша (1635 – 1676 г.) от емблематичната везирска династия Кьопрюлю. През 1645 г. избухва война между Османската империя и Венецианската република за владението на остров Крит. Дотогава остров Крит е венецианско владение под името Херцогство Кандия. Продължилата двадесет и четири години война завършва през 1669 г. с поражение на венецианците и завладяването на остров Крит от Османската империя. Завладяването на остров Крит било от голямо стратегическо значение за Османската империя за установяване на хегемония в Средиземно море и пресичане на постоянните конфликти с Венецианската и Генуазката републики. Водената продължителна и с променлив успех война с венецианците заставила великя везир Фазъл Ахмет Кьопрюлю да вземе някои важни решения. Загубата на битката за Кандия би означавала неминуема поява на венецианската флота във водите пред Истанбул и смъртна заплаха за столицата на империята и за самата империя. Кьопрюлю решава да осуети сухоземния достъп до столицата при евентуална поява на венецианския флот. Естествената крепост, която пази столицата откъм европейския континент е планината Родопи. През 1666 г. начело на многочислена войска Кьопрюлю предприема поход към Мора (п-ов Пелопонес), където съсредоточава войската и флота си за решителна битка с венецианците. Преминавайки през Беломорска Тракияна път за Пелопонес, Кьопрюлю нарежда на няколко еничарски подразделения да тръгнат за планината Родопи с цел окончателно да ислямизират християнското население на планината. Тази заповед преследва три цели – превръщане на Родопите в изцяло ислямска твърдина, пресичане на възможността българите- християни да се вдигнат в подкрепа на евентуална инвазия на християнския флот и войски на венецианците срещу империята и разправа с местните аяни – османските първенци, които демонстрирали все по-голяма независимост от централната власт.
Ето как описват изворите последвалите събития:
Баткунски летопис: „През 1670 г. султан Ахмед завоюва против Мора и изпрати през морето 105 кораба и по сухо 150 000 войска. Тогава заминаха през Пловдив 6 паши, от които единият се казваше Мехмед паша. При минаването си застраши родопските села, че ще ги оплени при завръщането си и ще изколи християните, и ги съветвал да се потурчат, за да станат свободни от данъци и от ангарии… До 15 август 1670 г. потурчиха всичките, а ония, които се възпротивиха, заклаха ги, за да уплашат и другите. А на потурчените дадоха позволение да опустошат манастирите и черквите. И опустошиха от Станимака до самоковското село Баня 218 черкви и 32 манастира и много други опустошения нанесоха.“
Баткунският летопис, съхранен в манастир „Св. св. Петър и Павел“ (с. Паталеница, общ. Пазарджик), е публикуван за първи път от етнографа Христо Попконстантинов във вестник „Свобода“, бр. 1070, от 7.IV.1893 г. Пълният текст на летописа можете да прочетете ТУК!
Беловска хроника: „Кога се чепинци истурчили: на: 1620 [година], тогава по планини, по Гюмюрчинско, по Филибелиско: 74 села се потурчиле. Ва лето 1620: вдигна султан Ахмед войска на Мора, та пусти по морето гемии: 105; сос войска, и по сухо до 150 хиледи войска… Та некой паша, Мехмед името му, заплашил селата планински, защо на връщане щат сичко да робат и да сечат християните, ами да се истурчат, та да будат свите слободии от данок и от ангариа. Та свите села планински тогава изтурчиха се от страх… Турчиле ги до августа 15 ден. Кои се съпротивиха и убиха мнозина от тях да се уплашат, та така пощо се изтурчиха, дадоха им волиа да разсиповат манастире и църкве и разсипаха от Станимака до Баня Самоковска църкви 218 и манастире 32.“
Беловската хроника е запазена в два преписа: на поп Константин и на поп Георги. Преписът на поп Константин е публикуван за първи път от акад. Никола Начов в сп. „Български преглед“ през 1898 г., а преписът на поп Георги е публикуван от проф. Петър Мутафчиев през 1915 г. в „Стари градища и друмове из долините на Стрема и Тополница“. Пълният текст на хрониката можете да прочетете ТУК!
Летописната хроника на поп Методий Драгинов от с. Корова: „Когато турския амира цар Мехмет, нарукан Ловец, подигна сефер на Мора, та изпрати 105 000 войска по море и 150 000 по сухо, тогис додоха ва Пло/в/дин град 6 паши, та преминаха из Пещера. И Мехамет пашя са много йеничар доде ва Цепина на Костантово и сабра вси попове и кметове, та ги тури на веруги и каза: „Брех хаинлар, вас Али Осман патишя милува, та не давате царйево; само кога трйеба, помагате на нашата воскя. И ние ви милуваме като нашите йеничаре, а вие сти искали да дигате глава на вашя цар“… И на Гергювден се потурчиха бан Велю, протопоп Константин, поп Гюрге и поп Димитър ва Костантово, и сите кметове и попове от друзите села… Нашите се турчиха до Богородица /августа/. Кои се не изтурчиха, едни изклаха, друзи бегаха по гората и тям изгореха кащите… Асан оджя за кашмер натера потурняците, та расипаха сите цръкви от Костьенец до Станимъка, 33 монастире и 218 цръкви.“
Хрониката е публикувана от пазарджишкия възрожденски будител Стефан Захариев в неговото „Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишка каза“ през 1870 г. с пояснението: „Преди 34 години старият поп Илия ми даде един на кожа писан Требник, разкъсан до половината, дето се е увардило следното достопаметно забележение: (следва текста на летописа на поп Методий Драгинов). Покойният поп Илия, старец на 96 години когато ми даде този ръкопис, казваше, че неговият дядо, поп Иван, разказвал, че в цепинските черкви се намирали български книги, които тогавашните попове не можели да прочетат, но и тях изгорили помаците заедно с черквите“. Пълният текст на хрониката – ТУК!
От трите документа става ясно, че те описват едно и също събитие. Дали са ползвали някакъв общ първоизточник или един от трите документа е основния източник, а другите два са преписи не може да се установи с точност. Факт обаче е, че трите документа са създадени в различни времеви периоди. За това свидетелствуват фонетичните, стиловите, граматическите и диалектните различия между тях. Независимо, че посочват различни години, през които са се случили описаните събития – 1600, 1620 и 1670, датирането на тези събития се отнасят за периода 1666 – 1669 г. и по точно 1666 г. В резюме трите документа разказват следното: Султан Мехмед (Мехмед IV) вдига сто и пет хилядна войска по море, натоварена на 105 гемии и сто и петдесет хилядна войска по суша, които съсредоточава в Мора (Морея – полуостров Пелопонес, най- южната точка на Балканския полуостров). Годината е 1666. Битката за Кандия (о-в Крит) между Венецианската република и Османската империя навлиза в последната решителна фаза. Полуостров Пелопонес е най- близката територия на Османската империя до Кандия. На път за Пелопонес великият везир Фазъл Ахмед Кьопрюлю паша (упр. 1661 – 1676 г.) изпраща шестима паши в Пловдив със заповед да ислямизират българското население в планината Родопи. Предлогът е бунта на българите срещу гръцкия пловдивски митрополит Гавраил и налаганите от него църковни данъци и такси. Главната цел обаче е естествената крепост Родопи да бъде превърната в изцяло ислямска твърдина, с оглед на защитата на столицата и империята в предстоящата решителна битка за Кандия. Един от тези паши по име Мехмед заплашил селата около Чепино със сеч и изтребление, ако не се изтурчат. Тези пък, които се изтурчат стават свободни от данък и ангария. Мехмед паша подложил на глад селата, които били блокирани от войската му. И тогава от Гергьовден до Света Богородица започнало масовото изтурчване на българските села. Седемдесет и четири села били потурчени. християните, които отказвали да се изтурчат били изклани, а къщите им били изгаряни. Мехмед паша наредил да докарат от Беглик хан ( Куршум хан) в Татар Пазарджик чували с жито и да раздават на потурчено домакинство по две мери жито. За кашмер (подигравка)и за да принадлежността им към правата вяра, придружаващия Мехмед паша и главен изпълнител на ритуала по изтурчването Кара имам Хасан ходжа повел новоизтурчените да разсипят църквите и манастирите от Станимака(Асеновград) до самоковското село Баня (Баткунски летопис), Баня Самоковска (Беловска хроника), Костьенец (Летописната хроника на поп Методий Драгинов). Били разсипани 32/33 манастира и 218 църкви! Самоковското село Баня и Баня Самоковска са тогавашните названия на Долна баня.
Кой манастир или коя черква в Баня са разсипали потурняците по време на тези събития (1666 – 1669 г.)? Ето хипотезата на отец Пламен Димитров, ставрофорен иконом в долнобанския храм „Успение на пресвета Богородица“ и енорийски свещеник на Долна баня. Според отец Пламен на територията на днешния курорт „Св. Константин и Елена“ – с. Костенец още в римско време е създаден град на име Констанция. По време на Втората българска държава (1185 – 1396 г.) тук се разполагало Костенечкото деспотство, а манастирът „Възнесение Господне“ бил резиденция на костенския митрополит. В него кипял богат духовен живот до ХIV век. През времето на цар Иван Шишман (1371-1395 г.) костенски деспот бил Янкул Черньо. След превземането на Костенец от турците, оцелялото население се скрило зад дебелите стени на манастира „Възнесение Господне“. Дълго се отбранявали хората, но турците превзели манастира, който бил сринат до основи. Загинал и Янкул Черньо. Останалите закрилници успели да сторят две неща, които се помнят: изнесли книгите и ценностите на манастира и ги проводили до Атон и погребали Янкул Черньо в гробницата на манастира. Два века и половина по- късно, на територията на днешната Вилна зона Долна баня (от 2015 г. – село Свети Спас) е съществувал манастир „Свети Спас“. Именно този манастир според отец Пламен е разсипан от потурняците през 1666 г. в Самоковското село Баня или Баня Самоковска, за което говорят Баткунски летопис и Беловска хроника. През ХVIII век местното население издействало ферман от Високата порта за възстановяване на манастирските килии. Според преданието един от турските чифликчии открил на мястото пред манастира полуобгоряла икона на Свети архидякон Стефан и я подарил за „българска джамия“. През 1923 г. по покана на църковното настоятелство в Долна баня археологът, проф. Кръстьо Миятев направил частични разкопки при известното дотогава оброчище „Свети спас“. Като резултат от тези разкопки са открити основите на малка еднокорабна, едноапсидна църква, с размери 8,00 х 6,50 м. В северозападния ъгъл на храма е намерен гроб с разхвърляни кости в него. Отец пламен изказва предположение, че това може да са тленните останки на деспот Янкул Черньо. Проф.Миятев датирал църквицата към периода XIV -XVI в., изхождайки от намиращата се в съседното село Марица църква „Св.Никола“, която има подобен план и градеж. Твърде е вероятно това да са били основите на манастирския храм, съществувал до окончателното разрушаване на манастира през 1666 г. Върху разкритите основи е изграден сегашния параклис „свети Спас“, осветен на 29 май 1927 г., датата, на която тогава се е празнувал Спасов ден.
След тези драматични събития от XVII век, по- подробни исторически сведения за Долна баня започват да постъпват от началото на XIX век.
Ами Буе (1794 – 1881 г.) е френски геолог и картограф, живял и работил в Австро – Унгария. В периода 1836 – 1839 г. прави задълбочени геоложки и ентографски проучвания на Балканския полуостров. Особено внимание отделя на описанието на селищата по теченията на р. Марица и Искър. В своят „Сборник с маршрути от Европейска Турция“, издаден през 1838 г. Ами Буе дава следните сведения: „Баня, на 1791 фута височина и на 9 часа от Татар-Базарджик, е скрита от погледа поради многото дървета в малкия ѝ басейн. Баня е село със 150 къщи или 400 до 500 жители. Има една джамия, часовникова кула и конак, където живее агата. Тъй като постът предлага само едно негодно помещение за пътника, отправихме се към агата, който ни настани у един български селянин. Двете бани с минерална сярна вода са в източния край на селото отсам гробищата. Сториха ми се по-чисти от баните в Айдос (Айтос). Температурата на водата е от 44 до 45°. Зад Баня в Родопа има дълбоки и живописни пропасти, през една от които се промъква Марица, тъй като изворите ѝ са западно от махалата Михала (с. Марица). Що се отнася до пътя от Баня за Самоков, той възлиза на запад от първото градче в подножието на Родопа по долината, в която тече главният приток на Марица. Там се срещат извори, съдържащи желязо, и накрая се минава от района на дъбовете и буките в района на боровете, които покриват прелеза между Баня и Самоков. При това изкачване пътят се превръща в пътека, издълбана от дъждовните води в ерозирана гранитна почва. От караула горе в прелеза на 3135 фута височина има великолепен изглед към Деспото-Даг и западната и част – Рило-Даг. Не може да се види по-красива планина, защото тя няма тези предпланини, които много често прикриват другите планини. Тя се издига цялата изведнаж като стена, украсена с гори, до зоната, където снегът трудно изчезва напълно и през лятото.“
Ами Буе използва разпространената тогава в картографията мярка фут, която се равнява на 39.48 сантиметра. Използва също характерното за тези времена възприемане на Рило- Родопския масив като Родопа планина, която се състои от Деспото-Даг (Същински Родопи) и Рило-Даг (Западни Родопи). Възприетото в днешни времена стриктно разделение на Рила и Родопи, и то предимно по географски специфики, става популярно чак през XX век.
Най- ценните и интересни сведения обаче достигат до нас благодарение на учителя Атанас Димитров Цветков, родом от Долна баня. Атанас Цветков е бил 37 години учител и директор на класни училища и прогимназии, от които 25 години в родната си Долна баня.
След смъртта си през 1932 г. той оставя две тетрадки с бележки, засягащи историята на Долна баня през XIX век.
Христо Киселов, бивш училищен инспектор, също родом от Долна баня, публикува тези записки под заглавие „Село Долна баня – Ихтиманска околия (Поселищни и културно-исторически бележки)“, в сборника „Архив за поселищни проучвания“ – София, 1939 г. В увода към публикацията на бележките Христо Киселов пише: „Значението на сведенията, които се дават в нея, е голямо, защото те са събирани към 1904г., когато още много неща от турското робство са се помнели от старите люде. Трудът на покойния многозаслужил просветен деятел говори красноречиво за нестихващата работа на българския учител за опознаване на родната земя.“ Пълния текст на публикацията може да прочетете ТУК: